След почти 4 години безуспешни опити, опити, опити, най-сетне се случи. “Браво, бе, честито, бременна си”, чух да казва по телефона лекарката ми. Обадих и се, за да и кажа параметрите от кръвния тест, който си бях направила пет часа по-рано в клиниката.

Стойностите нищо не ми говореха. Умишлено не ги проверих и в интернет от суеверие, исках да чуя от нея резултата, а и честно казано, така поддържах надеждата, че този път може да съм забременяла с няколко часа.

Това с подкосяването на краката съм го чела само в книгите. Оказа се, че не е художествена измислица, не е и клише.

Буквално ми се огънаха, като чух думите на докторката. Чувството, което изпитах не е радост, това е твърде осъзната и разпознаваема емоция. По-скоро ме изпълни някаква особена лекота, а гласовете и шумовете наоколо минаха на забавен каданс, образите се размазаха. Очевидно съм изглеждала странно, защото колежката, с която заедно отразявахме събитие в президентството - журналистка съм, ме попита добре ли съм.

Добре ли? Исках да изкрещя с цяло гърло - ще си имам бебе. Вместо това обясних, че понеже съм на режима на Дънов - две седмици само с три ябълки на ден, варено жито и три лъжици мед, леко ми е прилошало. Впрочем наистина го спазвах и дори си мисля, че това пречистване на тялото, а казват, че и на духа, също помогнаха чудото да стане. Отидох до тоалетната, наплисках се с вода, дълго се гледах в огледалото, всъщност сигурно са били не повече от 20-ина секунди, време, през което благодарих на Господ! И си спомням, че дори се прекръстих.

Бях изгубила надежда, диагнозата - неизяснен вторичен стерилитет (имам си момиченце на 8 години, да ми е жива и здрава), е най-кофтито, което можеш да чуеш от докторите. Защото, когато има проблем, той се лекува, а като няма, се действа “на сляпо”.

Мъжът ми - здрав, с перфектни показатели, и двамата не пушим, спортуваме активно, алкохол в допустимото количество, секс преди, по време и след овулация, обаче бебето все не искаше и не искаше да дойде. Тъгувах. Буквално. И когато една вечер се разревах на реклама за памперси, в която майката гушва “сухото” си бебе и благодари на памперса, реших, че трябва да потърся специализирана помощ. Бях на 35. И се почнаха изследвания, доста нервен период, защото докторите хич не се съобразяват с това, че си на работа и те викат, да кажем, към три следобед, което е, меко казано, абсурд за хора, с моята професия, а сигурно изобщо за работещи жени. А когато на всичкото отгоре имаш мъж за началник, последното нещо, което може да ти хрумне, е да подходиш искрено и лично и да му обясниш, че точно след 40 минути трябва да си “на магарето”, за да се установи имаш ли овулациия, зреят ли яйцеклетки, че трябва да ти бият инжекция... и да очакваш той да ти влезе в положението. Но в интерес на истината два или три пъти през тези три години, в доста натопорчен при това момент от деня, се наложи в прав текст и с категоричен тон да му кажа “Трябва да изляза”.

И пак, в интерес на истината, не ме спря, макар със сигурност да му е било силно неприятно. По принцип можех да ползвам болнични, многократно ми предлагаха от клиниката, но смятах, че мога да съчетая нещата. Сега съм категорична, че това е излишен героизъм. И че ако си тръгнала по пътя на инсеминации, инвитро процедура и цялата съпътстваща ги дандания, трябва да се отдадеш на 100%, а не в паузите на две събития, които спокойно могат да бъдат отразени и от друг колега. Не знам, може би тъкмо защото ги правех “между другото” и в “промеждутъка” до две чертички на теста не се стигна нито веднъж след опитите.

Тогава обаче бях на друг акъл, радвах се, когато успях да се наложа над лекарката, при която ходех, и тя вдигна ръце - започна да се съобразява с моя график - т.е. изследвания, манипулации и т.н. ги изместихме между 8 и 9 сутринта. С леки изключения. И така три години, с различен интензитет, бях като линейка - редакцията е в единия край на града, клиниката - в другия. Покрай тези посещения в болницата ми откриха други проблеми, такива, от които страда почти всяка втора жена и които нямат нищо общо с репродуктивните. Ако не друго, поне тях излекувах.

Бебе така и не се появи. Бяха ми казали, че когато престана да го мисля, ще се случи. Лесно е да се каже. Аз не успях да не мисля, още повече че биологичният ми часовник упорито и отчетливо цъкаше, подкарах 38-ата си година.

Междувременно още през август 2012 г. подадох документи за пореден опит, финансиран от Фонда за инвитро. И по мои сметки, някъде към юли 2013 г., трябваше да ми дойде редът. Мислех си - изборите ще са минали (към онзи момент никой не предполагаше, че ще има предсрочни избори), т.е. правителството ще е структурирано, няма да има извънредни събития и съответно повече от обикновено работа. Дори две седмици болничен се зарекох, че ще си взема. Царица съм на плановете.

На 12 февруари, в 11.00 часа, докато чаках новини от изказването на държавния глава в президентството научих най-важната за мен - че ще си имам бебе. Радостта ми обаче трая кратко. Нямаше как да зная, че ми предстои най-сериозното изпитание в живота ми. За него обаче друг път.